Спряхме в Гарни на връщане от Нораванк. Храмът се намира недалеч от Ереван и, съдейки по огромния брой туристически автобуси, е една от най-популярните атракции в Армения.
Първоначално храмът е построен през 1 век от н. е. и е посветен на древния арменски бог на слънцето - Михра, но както обикновено е разрушен от силно земетресение и възстановен едва стотици години по-късно от съветски майстори.
Храмът стои на висок нос, заобиколен от река Азат. Стръмните склонове служат като непревземаема граница, защитаваща храма от врага през цялото време.
Сградата е внушителна и със сигурност изненадваща с външния си вид, все пак сме в Армения, а не в Гърция.
На следващия ден планирахме да се преместим в Батуми. Говорих с таксиметровия шофьор за качеството на пътя към Грузия от Гюмри. Той увери, че пътят е доста добър, може би дори по-добър, отколкото от Баграташен, можете спокойно да отидете.
На сутринта най-после се отправихме към Вернисажа, който не бяхме посещавали предишните дни. През делничните дни няма много търговци, но всички необходими сувенири могат да бъдат закупени.
Тръгнахме от Ереван около 11 часа. Ако от страната на Баграташен пътят се вие сред планини, осеяни със зелени гори, то към Гюмри пейзажите са по-пусти, но не по-малко живописни.
Пътят наистина се оказа с много прилично качество и стигнахме до Гюмри, по различно време Ленинакан и Александропол, за по-малко от час и половина. ГКПП Бавра е на малко по-малко от 50 километра от Гюмри, но колкото повече се движите от града към границата, пътят се променя забележимо и не към по-добро. Не, тук все още има асфалт, но с огромни дупки и пукнатини, така че скоростта осезаемо намаля и прекарахме около час повече в този участък.
Приближих контролно-пропускателния пункт, на границата беше тишина, нямаше нито една кола освен нас, само вятърът буташе бурените по пътя. Граничар седи в будка близо до бариерата, полузаспал. Не много доволен от външния ми вид, той сочи към сградата отсреща. Слизам в полусутерена, двама арменци седят в задимена стая, а на по-големия подавам документите. Започва да попълва някакви формуляри на ръка, като същевременно ме уведомява, че ще трябва да платя такса в банката. Всичко е бавно, но доста приятелски. Платих пари за попълване на документите, не помня точно, според мен, около 20 драма. След което отидох до банката. Банката представлява помещение с дължина около два метра, с отворена врата, през която се осъществява комуникацията с банков служител. Не влязох в самата банка, така че стоях до нея през цялото време, докато банковият служител обработваше плащането ми на стар компютър. Излезе ми още 80 драма, общо около 100 драма за излизане от Армения. След това ми даде платена разписка и ме изпрати в съседната стая, където униформен служител подпечата паспортите на мен и на жена ми, а тя през цялото това време седеше в колата и никога не се изискваше нейно лично присъствие.
Бариерата бавно се вдигна и навлязохме в неутрална територия. Път няма, има само посока, а тази посока минава през дупки и дупки, за щастие не е далече.
Грузинската граница по традиция е по-цивилизована; пътниците са помолени да излязат от колата и самостоятелно да преминат през паспортен контрол в съседна сграда. Бавно се качвам до кабинката с граничния полицай, проверяват документите ми, подпечатват паспорта ми и ми пожелават лек път. Трябва да се отбележи, че на границата няма никой освен нашата кола и служителите явно скучаят. Изглежда, че всички формалности са приключили, входният печат в паспорта е получен, но това не беше така. Един от грузинските граничари няма търпение да ми провери багажника, няма проблем. Излизам от колата, отварям багажника, в него има куфар, предлагам ти да отвориш, той казва, че няма нужда. В чантата, завързана за тялото, има 10 литрова туба с бензин, така че за всеки случай все пак пътуваме с кола. Той пита какво има в кутията? Чувствайте се свободни, отговарям бензин. Кратка пауза и следва отговорът на грузинеца – това са големи проблеми. Чудя се защо? Според закона е забранено за Армения да внася в Грузия бензин в каквито и да е количества, дори и 100 милилитра, спокойно ми съобщава граничарът. И така, какво трябва да направя? Върнете се в Армения, налейте го в резервоара и тогава ще преминете. Сещам се, че ще трябва да платя още 200 драма за влизане и след това още 100 за излизане и това е заради едни 10 литра бензин? Не е вариант, обяснявам му ситуацията, той сякаш разбира. Около колата вече се беше събрала прилична тълпа отегчени граничари, които крещяха „дрога?“, „оръжие?“. Някой, като научи, че цялата суматоха е заради 10 литра бензин, казва, пуснете го и не се опозорявайте, но граничарът е отговорен и се обажда на шефа по радиото.
Няколко минути по-късно шефът идва и, без да разбере какъв е всъщност въпросът, се втурва като бик върху червен парцал към Георгиевската лента, вързана вътре в кабината за огледалото за обратно виждане. Крещи, не можеш да отидеш в Грузия с това, свали го. Граничните полицаи, които заобиколиха колата, очевидно им писна от действията на командира, се успокоиха и започнаха да пълзят в различни посоки. Вървях глупака и стоях без да предприема нищо. След като разбра, че нося само 10 литра бензин, шефът нареди да ме пуснат и бързо си тръгна. Граничарят, който започна цялата тази каша, явно не беше доволен и каза, че мога да си тръгна.
Минахме границата, но утайката остана. Не, по никакъв начин не подбуждам нещата и не казвам, че преминаването на грузинската граница е пълен кошмар, но ми се наложи да пресека границата десет пъти в различни части на тази страна и пак да попадна на един неадекватен човек.
Но днешният лош късмет не свърши дотук. Около 15:00 часа напуснахме територията на контролно-пропускателния пункт Ниноцминда, наляхме бензин в резервоара, въведохме „Кутаиси“ в навигатора и, следвайки инструкциите му, потеглихме. От Ниноцминда, или по-скоро Ахалкалаки, има два пътя, единият през Ахалцихе, където бяхме на първото си пътуване точно преди година, и вторият през Бакуриани. Тъй като бяхме в Ахалцихе, следователно избрахме пътя през Бакуриани, освен всичко това е и с порядък по-близо и това беше фатална грешка.
Няколко километра след Ахалкалаки асфалтът изведнъж свършва, но започва съвсем сносен чакълест път с дължина около 10 километра. Понякога се натъкваме на малки грузински села и, съдейки по мненията на местните жители за нашата кола, туристите не идват тук често и със сигурност не с коли. И така, чакълестият път скоро също свърши и зави в посока по зеления склон на прилична планина, между огромни камъни. Някъде по билото виждах бавно изкачващ се Урал, карах още няколкостотин метра, но камъните напълно блокираха пътя. Можехме да стигнем до Боржоми, пътят оттам е отличен, но навигаторът каза, че Боржоми все още е много далеч и стрелката за нивото на горивото беше коварно наклонена надолу. Трябваше да призная, че бях губещ в тази битка и да се върна.
Отидохме в Ахалкалаки. Обърнах се към най-близката бензиностанция, за да попълня запасите си от гориво. Попитах служителя на бензиностанцията за пътя до Боржоми, той се засмя и каза, че има път, но няма да може да се кара кола като моята. Аз самият вече разбрах това. Това, което се случи преди, беше да не питаме местните жители и да не се доверяваме на бездушната електроника. Така че, ако карате лек автомобил или дори SUV, не препоръчвам да минавате през Бакуриани.
Друга причина да минете през Ахалцихе е, че пътеката минава покрай крепостта Хертвиси.
Влязохме в Боржоми, когато вече беше тъмно. Спряхме в една крайпътна таверна, за да хапнем, и с нови сили продължихме към Кутаиси. Но след вечеря не исках да пътувам толкова далеч по тъмно и дори собственикът на механата предложи да пренощува с нея.
Срещу скромна такса от 20 лари, ние получихме къщата на наше пълно разположение. На сутринта се оказа, че има живописна гледка към река Кура и заобикалящата я планинска верига.
Следва Батуми и пътуване до Турция.
източник: travel.ru